Всичко започна преди малко повече от двадесет години. През това време, хиляди туристи, повечето от Република Полша, пристигаха в България, очаровани от красотите и топлите води на нашето Черно море. Тъй като живеех тогава в град Варна, имах възможност да се запозная с много от тях, главно от нежния пол (което впоследствие затвърди трайно интересът ми към съответния, превръщайки се едва ли не в хоби). Поради това пък си оставах стар ерген и ако не беше Дорота, една от тези почиващи (сега моя съпруга), аз и до ден днешен щях да бъда такъв. А тази история така и щеше да си остане ненаписана. Пред вид тълпите прииждащи летовници, почти всички наши съседи и познати приемаха съответните, отстъпвайки им най-хубавите си стаи. Като по-предприемчивите им отстъпваха и целите си жилища, а с цялото си домочадие се отправяха към лозята си, където имаха по някоя дървена барачка, отдавайки се на първобитен начин на живот. Но какво ли не се прави за пари! Живеейки няколко лета по бараки и палатки, българският гражданин със спечеленото състояние можеше да си купи кола, и при това - не каква да е, а ,,Москвич" - гордостта тогава, не само на
Обхванат от златната треска, баща ми също реши да приготви едната стая от къщата ни за почиващи. Като за целта трябваше аз, брат ми и сестра ми да си заживеем щастливо в кухнята, родителите ни в другата, а най-голямата и най-хубава стая, или меко казано - нашата златна мина - за туристите. Опозиция от наша страна нямаше, тъй като за демокрация тогава беше забранено да се говори. Но затова пък моят баща имаше изпитани методи спрямо нашата опозиция, изразяващи се в почервеняване на по-задните части от телата ни, съпроводено с не до там приятни усещания. Помнейки добре това, веднага се заехме с пренасянето на багажа от една стая в друга. Като в гостната пренесохме всичко, което изглеждаше или бе ново. Защото комисия трябваше да дойде и да определи категорията на нашата съкровищница. Разбира се, на пет звезди не можехме да разчитаме, тъй като тоалетната, а също и чешмата бяха на двора. Но това, което предлагахме, бе напълно достатъчно за получаване на лиценз от кварталното квартирно бюро.
Така само за два дни се превърнахме в хотелиери. На третия почукаха на вратата ни първите наематели. Когато отворихме, на прага стояха един мъж и една жена на средна възраст. А пред тях беше багажът им, състоящ се от два големи куфара и две по-малки чанти.
Голяма суматоха настана в нашият лагер. Докато чужденците оказали се поляци, се опитваха да ни обяснят на развален руски примесен с полски, че са изпратени от квартирното бюро. Руският, макар тогава да бяхме братя с Великия Съюз, беше все още в пелени в устата на моите родители. Затова се намесих аз, знаейки със сигурност няколко думи повече. Тъй като по поръчение на пионерската ни организация бях си писал писма с непознато другарче от гореспоменатия вече Съюз. Така къде с думи, къде с
жестове, ги поведохме и им показахме тяхната стая.След около час разопаковали вече багажа си Беата и Лешек - така се казваха гостите, - ни поканиха на чашка полска водка. Алкохолът като такъв не ни очуди много, макар да го пиехме за първи път. Очудването ни направо чудото дойде от сифона, който извадиха. А след като го напълниха с вода и завинтиха към него нещо подобно на патрон, буквално след минута имахме вече газирана вода. Това беше нещо невиждано и нечувано, връх на техническата мисъл, поне за България. Гледахме неземния за нас предмет като дълбоко вярващ икона, страхувайки се да не би да го оскверним мечтаейки за него. Не помня колко пъти ги карахме да ни черпят с газирана вода. Но пихме от нея толкова, че бихме могли радикално да променим онзи раздел от медицината, в който е записано колко процента вода съдържа човешкото тяло, а при повече късмет даже и да запълним графата за удавени.
Разбира се, още на другия ден разнесохме вестта за чудото из цялата махала. Тогава нашите съседи започнаха да ни удостояват с по-голямо внимание, а техните деца искаха да играят само с мен. Пустия му сифон успя да ни сдобри и с онези роднини, с които не си говорехме повече от десет години. Всички познати и приятели искаха да ни дойдат на гости, за да видят със собствените си очи предмета, който само за минута превръща обикновенната вода в газирана, и при това в домашни условия.
Но все пак най интересното зрелище бе сутрин, когато Беата, току що станала, тръгваше към чешмата на двора, за да напълни сифона с вода. Тогава почти всички комшии, повече от мъжката половина, отправяха копнеещ взор към нея. А там, само по пликчета и сутиен, полякинята пълнеше прочутият вече предмет. Като не мога със сигурност да твърдя кое възбуждаше интереса на конкретната половина - предмета или натурата. Но всичко се изясни, когато зрителите, по-точно от женската част, изразиха явното си несъгласие с провеждащото се у нас представление, споменавайки, че същото оказва пагубно влияние не само върху младежта, но и върху съпружеският им живот
. Тъй като мъжката половина отдавайки се на съзерцание забравяла изцяло за едно от най-важните си съпружеските задължения, не споменавайки го обаче (което пък от своя страна би могло да се отрази с главоломно спадане на раждаемността в нашата махала). Тук мненията за или против спектакъла бяха поделени според пола и възрастта на зрителите. Нежната половина успя за своята кауза, при това не съвсем доброволно да привлече децата до четиринадесет години. И макар, че към мъжете солидарно се включиха и по възрастните такива, жените спечелиха с явно превъзходство, тъй като оперираха и с двата пола. Но нещата не тръгнаха в желаната от тях посока, защото пък Беата бе явно против свалянето на спектакъла. И затова всяка сутрин играеше ролята във все така оскъдното си облекло, подготвяйки се навярно за конкурса мис квартал. Тя, разбира се, виждаше мъжките погледи недвусмисленно отправени към нея. Но не знаеше, горката, за пагубното си влияние върху младото поколение и най-вече върху тези нещастни мъже, свързано с неизбежния за случая демогравски сриф Тогава част от българските жени сериозно обезпокоена от явлението грозящо цялата махала. Премина към драстични словестни действия, използвайки думи, които се отнасяха обикновенно към не дотам порядъчни жени.До фатален край не се стигна, защото още на четвъртият ден Беата и Лешек споменаха, че им се налага веднага да се завърнат в Полша. Причината разбира се не бяха онези думи прелитащи често през нашата ограда, a болното сърце, от което майката на Беата отдавна е страдала и влошеното състаяние на потърпевшата. Още същата вечер ги поканихме на прощална вечеря, на която в добро темпо успяхме да усвоим съдържанието на няколко бутилки вино. И тогава нашите гости в настроение не приличащо много на сбогуване и т.н. донесоха прочутият сифон и ,,о, чудо на чудесата" ни го подариха.
Всички стояхме като ударени от гръм или летяща чиния. Гледахме така мечтаният предмет и не вярвахме на очите си. Та той беше вече наш, благодарим ти господи, че сме се родили именно през този век. Осъзнал се първи започнах да им благодаря на различни току що измислени от мен езици. Но същите полиглоти бяха и от другата страна, затова поставихме ударение на мимиката и прегръдките. А гледайки отстрани човек би помислил, че присъства на мим спектакъл изпълнен незнайно, защо с отделни думи и възклицания. Върхът на емоциите бе когато освен сифона ни подариха и опаковка с патрончета, чрез които се получаваше всъщност газираната вода (и макар само две да бяха пълни а останалите осем празни). Това беше небивало за нас щастие, което с риск на живота все пак успяхме да преживеем.
Тъй като беше вече късна нощ а рано сутринта нашите приятели щяха да пътуват, наблегнахме повече на сбогуването а думи като "никога" или "вечно" звучаха непрекъснато, въпреки че подобните се използуват, при друг вид, по-трайни сбогувания. След не особенно веселата на пръв поглед процедура всички с облекчение се отправиха към стаите си.
Сутринта радосната вест за подаръка се разпространи бързо сред съседите. Не след дълго всички искаха да видят и пипнат чудото, а по нахалните ме помолиха за чаша газирана вода. Скоро пред дома ни се изви опашка, като пред мавзолея на Георги Димитров на някой по голям комунистически празник. А той Негово Величество Сифона беше на видно място, за да може всеки да го види и съзерцава.
Баща ми през това време кроеше грандиозни бизнес-планове, виждайки се едва ли не милионер от продажбата на газирана вода. Разбира се останалите патрончетата бързо бяха превърнати в пенещата се течност, за радост този път на съседите. Но тогава излезе наяве ужасната истина за свършването на газираната вода, а най-вече на така необходимите за производството и патрончетата. Изведнъж интересът към нас се отправи стемително към нулата. Положихме сизифовски усилия за снабдяване със
същите, обаче проблема се оказа задграничен. Българската нация, макар тогава да се сочеше за нация техническа и т.нт., не бе все още в състояние да произведе патрончета за газирана вода. Така моят баща неохотно се раздели с милионерските си амбиции съсредоточавайки се в хотелиерските. По-късно един или два пъти успях да си изпрося от задгранични познати два три броя от така ценните приспособления, тогава устройвахме у дома незабравимия празник на водата. Но с течение на годините модата на сифоните безвъзвратно отмина. Така и моя, остана в забвение зад витринката на бюфета, където и до ден днешен заема своето все така почетно място.След около двадесет и пет години живеейки вече във Варшава. С моята съпруга научихме за откриващата в Народния Музей изложва озаглавена ,,Стари предмети от близкото и по-далечно минало." Отидохме веднага, разбира се, да я разгледаме. Като поне аз тайно се надявах да видя подобен на нашият сифон. За съжаление там такъв изобщо не бе изложен. Но защо? Нима този предмет не беше заслужил мястото си? Та той роди толкова емоций за моето семейство, съседите и цял един квартал дори. Може ли тези представления в моя дом преди толкоз години да значеха нещо, само за мене.
Излязох от музея тъжен и разочарован, въпреки че някой от предметите ми напомняха тези от България, те все пак имаха друга форма, и други имена. Тогава съпругата ми ме поведе към групичката хора, които пред музея, буквално на тротоара, бяха изложили различни предмети, навярно от своите любими колекции. И там го видях! Наистина, точно такъв сифон, като моя, гордо се кипреше, а до него беше и малка оръфана кутийка с няколко патрончета вътре. Сърцето ми отново заби както преди толкова години, припомняйки ми всичко преживяно тогава.
Затова написах сега цялата тази история, с която искам да подчертая, че предметите, които сме ползвали преди по-малко или по-вече години, носят своята, макар и отминала, красота, имат своята история и ще останат в нашите спомени, пазейки ревниво мястото си там, завинаги.