От най-ранните ми години неотлъчно ме е съпътствало страданието. Още от ранното си детство забелязах, че нещо със мен не е наред. Хората показвайки ме по-дълго задържаха погледа си на мен и шепнешком си говореха нещо. Тогава все още не разбирах че сколиозата, с която съм дошъл на този свят, ме беше дамгосала за цял живот със своето петно, което с всяка изминала година ставаше все по-изразително. Изкривената шия и наведената настрани глава, издутия от едната страна гръб, както и неравният ми ход събуждаха любопитство и иронични усмивки. Първата си лекция на нетолеранция и жестокост получих от своите връстници. В училище, на двора, на улицата децата всеки ден ми напомняха за моя недъг, зовейки ме с все по-обиждащи прякори. Може би ако бях се родил в държава, където са живи принципите на толеранцията и демокрацията, тези преживявания щяха да ми бъдат спестени. Но
, за съжаление, тогава в моята страна инвалидите не можеха да разчитат на разбиране от обществото. Даже и в моето семейство необходимата за мен опора имах само от страна на майка си. Но знаейки добре тежката ръка на баща ми, тя не смееше да показва много чувствата си.Неочакванно моето огромно желание да не изглеждам по-различно от другите получи не бивал шанс: на шестнадесет годишна възраст най-после бях определен за операция, която имаше за цел да коригира доста изкривения вече гръбначен стълб. Лекарите предупреждаваха че операцията ще бъде сложна и опасна, не давайки никаква гаранция за успеха й. Това трябваше да бъде новост в областта на ортопедията в България: изрязване на деформиращите ребра заедно със присаждане на подпираща гръбнака чужда кост. Роди се във мен тогава надеждата, че заедно с гърбицата ще изчезнат всички мои проблеми и най-после ще мога да заживея нормално, а хората ще забележат в мене човека.
Бях изпратен в санаториум за костно-ставни заболявания където почти година поправях своята физическа кондиция, измъчвайки тялото си до изнемога, за да може да издържи на сериозната хирургична намеса. Даже не предполагах, как ще ми бъде това после необходимо. По време на операцията се получиха непредвидени усложнения, които не позволиха да се направи присаждането. Въпреки неудачата и не малкият ми и не съвсем безопасен престой в реанимация, аз не се отказах, затова ми беше определена нова дата за след около година.
Отново заживях със вярата във своя шанс, мислейки че това е цената, която трябва да заплатя за оздравяването си. Нова операция - и нови усложнения, но този път почти трагични в резултатите си. Отново познатата вече реанимация. От трите месеца прекарани там помня само майка си бдяща над мен ден и нощ. После и нея я нямаше, защото изтощена до край тя също трябваше да се лекува. През това време животът ми висеше на косъм, който не веднъж, като че ли се късаше. Болницата
беше станала мой дом почти за цяла година.Прескочих, както се казва, трапъ, но загубих по голямата част от белите си дробове. Как коварна се оказа моята съдба - не стига, че унищожи моята надежда, но ме дамгоса с още един недъг. Край на мечтите за футбол, за плуване, за тичане в парка, край на науката в училище. От този момент повечето време прекарвах в санаториуми и болници, но вече за белодробно болни. И отново бях различен от моите връстници отличавах се от тях както с изгледа си, така и с мизерните си
физически възможности. Остатъците от белите ми дробове не даваха възможност за нормален живот, тъй като не бяха в състояние да осигурят необходимия кислород за организма. А често-гостуващите ми белодробни инфекций ми отнемаха част от това, от което най-много имах нужда. Бях станал инвалид в разцвета на годините си, без шансове да завърша образование и развия своите способности. Без някаква надежда за създаване на семейство и намиране на работа. Скоро попаднах в депресия, а излизането ми от нея продължи няколко много трудни години.На края от отчаяние започнах отново да тренирам. Против заръките на лекарите, рискувайки, не се щадях - напротив, исках да достигна и премина границите на моето недъгаво тяло. Благодарение на това, поне до някъде успях да се върна към живота. Но мрачните следи във моята психика все пак си оставаха. Горчивината от излъганите надежди тежеше над целият мой живот, всмукала се там дълбоко, тровеше всяко щастие, заменяйки го във негова собствена карикатура. Живеех ден за ден, като все повече се затварях във себе. Позволявах понякога в моя живот да се появят жени, но откривайки фалшът им, затрясквах вратите за любовта. Пишех стихове, композирах понякога до тях и музика. В моята поезия се повтаряха все мотиви за несбъдната любов, безмислен и опропастен живот, самотна и безнадежна старост. Точно така ясно виждах линията на моя безмислен живот.
Годините се нижеха една след друга, в самота празнувах следващите си рожденни дни. От моя живот първи изчезнаха приятелите, заети с проблемите на собствените си семейства. Туристите не навестяваха вече Варна, в която все по-трудно се живееше, както и в цялата страна обзета от преустройство и небивала криза. Все по-рядко идваха писма от познати летовници, на които показвах някога забележителностите на моя град. Само една полякиня от моите познати продължаваше все още да ми пише, същата даже отново дойде след няколко години. Дорота - така се казваше - изпитваше симпатия и разбиране към мен а и тя като че ли не ми беше съвсем безразлична. Затова още като пристигна, я поканих у дома си, където прекара цялата си почивка. През това време се опитвахме да балансираме на ръба между приятелството и флирта, не решавайки се нито веднъж да прекрачим делящата ги граница. Приятелството е доста голяма ценност, за да я загубим, получавайки в замяна само няколко емоционални дни. Разделихме се с чувството за не до край сбъднати желания, но окрасени с приятно прекараното заедно време.
И отново минаваха години, аз все по-рядко отговарях на писмата от Варшава. Със всяка следваща година потъвах като че ли във все по-сгъстяващ се душевен мрак, през който все по-трудно се промъкваха слънчевите лъчи. Безуспешно се лутах, търсейки смисъла на моя ненужен никому живот, белязан със страданието още от началото му. На такова безмисленно и
самотно съществуване не исках да бъда осъден. Все по-сигурен ставах че няма такава сила, която да ме задържи при живота. Не се страхувах вече от смъртта, напротив - желаех я, затова не исках да чакам кога тя ще ме избере. Сам си издадох присъдата. Пред нейното изпълнение, макар и временно, ме задържаше само убеждението, че моята смърт ще бъде също така безмисленна както и самият ми живот. Никой никога нямаше да разбере как и какво страдание ме е довело до такъв фатален край.Затова ми се искаше да разкажа всичко някому, който да ме изслуша с разбиране, а после да си тръгне по своя път. Спомних си за Дорота и есента на 1995 година я поканих отново, не вярвайки много във пристигането й. Но точно тогава съдбата реши да изпълни последното желание на осъдения. Само след три дни я чаках вече с букет цветя, но кого наистина очаквах да видя? От нашата последна среща бяха минали десет години, а от първата - цели шестнадесет. Какво ли е направило времето със моята толкоз отдавнашна приятелка? Аз също не изглеждах като
тогаващния младеж, заприказвал я боязливо около шадравана. Бели коси бяха сменили черният някога перчем, но това беше най-малко драстичната промяна станала при мен.Автобуса се показа и аз видях Дорота преди още той да беше спрял. Тя също ме беше забелязала и ми махаше с ръка над главите на пътниците. Този момент, в който и двама почувствахме завладяващата ни радост като че ли реши по нататъшният ход на нещата. Поздравихме се сърдечно и веднага ни обзе онова, както преди години почти забравено чувство. Но
този път не възнамерявахме да подтискаме желанието си за взаимно зближаване. Целунах нежно ръката й, а тя ми се усмихна окуражително. В таксито я прегърнах и седяхме така сякаш предчувствахме, каква може да се окаже и за двамата тази среща.Пристигайки у дома оставихме набързо багажа и отидохме веднага край морето
, посещавайки нашите любими някога кътчета. После до късно разговаряхме пиейки една след друга чашките кафе със мляко. След полунощ отворихме - както сами го измислихме - нашият среднощен ресторант. Дорота приготвяше вечеря а аз през това време й показвах снимки, разказвайки за своя живот. След късната вечеря тя ми разказа и своята история. Разбрах че Дорота я мъчи добре позната ми болест. Същата се наричаше: самота, самота сред хората, самота в несполучливият й брак, самота на човека който никой не разбира. Опустошенията, които прави тази така наречена болест в човешката психика, знаех от собственият си опит, но сега без съмнение го виждах и у нея.От този момент нашите нощни разговори станаха наш неизменен ритуал. Моите композиции и песни изпълнявани от мен на китарата, слушани до този момент само от стените на стаята, ми най-после намериха истински слушател. През целият следващ ден показвах на моята новооткрита приятелка своя любим град Варна. Не пропуснах, разбира се, онези кътчета изоставени вече от туристите, но за нас те имаха своята красота, която и най-обикновенните неща дават на зараждащото се чувство.
И така минаваха дните през който незабелязано станахме опасно близки. Дорота не знаеше, че нашата среща бях запланувал като сбогуване завинаги, но затова пък тя можеше да онищожи изцяло намеренията ми. През тези дни ние живяхме в някакъв почти нереален свят, в който всички правила престанаха да бъдат валидни. Изведнъж моят недъг - проклятието на моя живот - не беше вече пречка за любовта.
Всеки ден имах възможност да изпробвам несравнимия новия вкус на щастието, знаейки го само на думи. От този момент аз го намирах в най-обикновенните неща, които преди това бяха за мен непоносим товар. Открих голямата тайна: живота има смисъл само тогава, когато живееш за някого. Убеден във всичко това, замених присъдата с помилване.
И двамата преживявахме втора младост, чувствайки как всеки ден отлитаха част от годините ни. Всеки миг прекаран заедно беше за нас като златна монета подхвърлена на просещия. Защо ли всичко това не се случи преди десет или шестнадесет години? Днес вече зная, че такова чудо се случва само тогава, когато съдбата срещне двама души имащи в душата черна дупка. Който веднъж падне в такава,
изчезва във нея завинаги, тъй както и ние се загубихме един във друг без остатък.Сега се оттърсвахме от лошите преживявания, за които миналото не ни е скъпило. Намирахме навзаем утешение и лек за цялото зло срещнало ни в живота. С удивление открих, че мога да дам на някого това, което на самия мен най-много е липсвало, а именно радост, утеха и надежда за щастие.
Това беше нашият магичен меден месец изпреварил незнайното бъдеще. Трябваше все пак да решим дали тази есенна приказка ще бъде само малка спирка в досегашният живот на всеки от нас, или ще стане нещо съвсем ново. Не исках това да се окаже поредното курортно приключение. Но имах ли право да разчитам на нещо повече? Можех ли да очаквам, че моята приятелка ще остави всичко и ще се омъжи за човека когото е срещнала едва за трети път? Дали това което можех да и дам ставаше за фундамент на нашият общ живот? Щеше ли да го издържи даже тогава, когато отмине първото обаяние и магията на нашата любовна лудост? Дали сам бях готов да се разделя с моята страна,
със любимата Варна? Как щях да живея далеч от морето, което бе частица от мен самия?Дорота си замина, оставяйки ме с многото въпроси, които ме докарваха до отчаяние. Дните минаваха, а с тях си отиваше и свежестта на чудната есенна приказка. Зимата обаче постепенно ме съкрушаваше. Кошмара на трудния всекидневен живот изглежда победи моите надежди, та същите сега ми се струваха доста наивни.
Оттърсих се от магията връщайки се към прозата на живота. Погледнах трезво на своята ситуация. Последния път толкова жар и надежди лумнаха в мен преди тридесет години, когато повярвах, че операциите ще излекуват моя недъг. Въпреки всичко сега отново трябваше да повярвам за да излекувам този път душата си. Скептика във мен, който цял месец не посмя да се обади, сега крещеше с пълен глас.
Човек преживял веднъж смъртта на големите си надежди, втори път няма да погледне оптимистично на живота, лесно не ще се излъже. Няма да инвестира така огромни емоции само в едно желание, затова страхувайки се ще се предпази предпочитайки да изчака. Така разбира се направих и аз. Но за да успокоя съмнението, си купих топли обувки и кожух "за Полша", като си мислех че същите можеха да ми послужат и в България. Всички неща свързани с преселването ми и брака оставих на плещите на моята любима
. Може би исках да проверя дали казаните при раздялата от нея думи: "Ще направя всичко за да бъдем заедно" имат някаква стойност. Надявам се все пак някога да ми прости моето неверие.Но ето, напролет Дорота пристигна, събра целият ми багаж само във три чанти и ме отведе до своята страна. Даже и тогава мислех, че това не е последната ми крачка. На място ще се огледам, ще се проверим в ежедневният живот, а пък ако не потръгне - ще се върна.
Сега, когато сме заедно вече четвърта година, правя всичко възможно за да я възнаградя за тази моя острожност и невяра. За да се чувства непрекъснато обичана и уважавана както тогава когато преживявахме нашата есенна магия.
Живота на кръстопътя на културите не е никак лесен. Знам че съм носител на събраните с годините и историята всички балкански недостатъци. Живота на полските жени коренно се различава от образеца и традициите, които съм наследил от своята среда и дом. Затова в нашето семейство никога не ни гостува скуката - враг номер едно на семейното щастие. Винаги имаме свои проблеми за обсъждане и макар най-често нашите мнения да са противоположни, винаги намираме разрешение отговарящо и на двамата. Сами на своите собственни грешки учиме трудното изкуство на компромиса.
Жестоката присъда е изхвърлена завинаги от съзнанието ми. Във моя живот има вече всичко, за което съм мечтал. Имам свой дом и съпруга, която със своя почти детски оптимизъм и ентузиазъм е в състояние винаги да торпедира моя песимизъм и "черногледство", скривани под маската на така нареченият разсъдък.
Аз съм сега обичан и някому нужен, имам своите всекидневни радости и задължения.Забравих за моя недъг - той вече не ми пречи да живея. Инвалида чужденец в Полша няма големи шансове да си намери работа, даже и да е добър в професията си. Зная, че здравето не ми позволява да се хвърлям на по-тежка работа, но затова пък със леката се справям. Благодарение на това на моята жена, за разлика от повечето полякини, не й се налага да работи и у дома след връщане от работа.
В моите стихове и песни няма вече тъга и отчаяние. Сега пиша за любовта върнала ме към живота чрез която успях все пак да разбера, кое в негово величество… е най-важно.
Текстът отличен с поощтрителната награда в литературния конкурс за инвалидите
под патронажа на Полското Радио вестник "Rzeczpospolita"
и Фондацзията за активна рехабилитация
(Варшава, 2000 г.)